На повечето от нас се е случвало да разгърнат страниците на вестник с обяви за работа или да поровят из нета сайтове със същата тематика. Нелошо занимание с оглед на интереса, който бива предизвикан от, меко казано, шантавите изисквания на някои работодатели. Очевидно, за да се котираш в днешно време, трябва да разполагаш с “добра визия”, перфектни комуникативни способности, да си мил, слънчев, лъчезарен, защо не да имаш два-три рядко срещани таланта – биха били бонус, да владееш отлично няколко езика, да притежаваш компютърна грамотност на ниво най-малко, колкото да можеш да хакнеш системата на някоя банка, да кажем... Като прибавим към това и лишената дори от най-незабележимото сиво петънце биография на теб (и семейството ти), и хоп! – получаваш лелеяното местенце. Дали не пропуснах нещо? О, да – трябва и да умееш да работиш в екип. Това изискване лежи в критериите дори на най-земните и непретенциозни работодатели.

Привикването към екипната дейност, или т.нар. “teambuilding”, при днешните изисквания за колективна работа е действително важна променлива от формулата на успеха. Доста често крайният резултат е до голяма степен зависим от това доколко членовете на един екип са успели да сработят действията си. А това вече е въпрос не само на професионализъм, но и на желание.

Конвенционалните екипи в повечето случай се състоят от пет-шест, обикновено до осем души. Според специалисти в сферата струпването на прекалено много индивидуалности на едно място довежда най-често до...ами, какафония. И колкото повече различни светогледи имаш около себе си, толкова по-трудно е да напаснеш своите виждания към тях. А какво става, когато трябва да работиш в екип от 60 души? Някои го наричат непреодолима трудност, други – предизвикателство.

Наистина, първият семинар на новия Студентски съвет беше предизвикателство. Предизвикателството да опознаеш другите. Предизвикателството да позволиш на останалите да вникнат в твоята личност. Предизвикателството да откриеш общи идеи и да изградиш общи планове с хора, за чиито потенциал от възможности можеш само да гадаеш. Предизвикателството да отговориш на очакванията на новия си екип. Предизвикателството дори да откриеш сам себе си в очите на хората около теб. На семинара, за съжаление, не присъстваха всички 60 членове на Съвета. Налице бяха 35 души - останалите имаха, както се казваше в училище, “уважителни причини” за отсъствие. 

Идеята на цялото занятие беше да положим заедно основата на онова, което ще градим в бъдеще, а именно – да се опознаем и да намерим допирните точки, върху които да наслагваме постепенно идеите си. В това отношение семинарът бе повече от успешен. За разлика от очакваната леко скована атмосфера, витаеща около хора, голяма част от които не се познават и имат твърде различни интереси, духът на събитието беше...непринуден, креативен, забавен.

Главна задача в дневния ред беше сформирането на постоянните и временните комисии към Студентския съвет и изготвянето на проектната им политика за настоящия мандат на Съвета. Би било твърде клиширано да се каже, че имаше много свежи идеи и концепции, които очакват своята реализация. Клише би било също да се твърди, че всички работеха с желание и ентусиазъм, вземайки активно участие в подготвянето на платформите на всяка комисия. Но...както всяко друго нещо, клишетата оправдават съществуването си именно със своята употреба!

Проектополитиката на настоящия Студентски съвет вече е изготвена и част от идеите, вплетени в нея, към момента намират реализацията си. И именно в това е смисълът на дейността на всички, които са се присъединили към мотото на тази организация – “Ръка за ръка към успеха”.